Предполагам, че по технически причини -  дължината на постинга, краят му бе отрязан. За това качвам отново останалите рубаи.

144. Стани! Разсъмна утрото навън Саки! Наливай пурпурния сок без сън, Саки! Додето черепа ми не е станал чаша, да пее мойта чаша като звън, Саки!   145. Мета с мустаците си механата – безбожен еретик, единствено на себе си душата остава май длъжник. Светът да рухне, във съня си опиянен ще промърморя: „Търколило се е по небесата зърно ечемик…”   146. Светът, във който ти живееш, е само някакъв мираж: та струва ли си да очакваш на дните сивия пейзаж! Свикни със болката, не викай срещу съдбата и смъртта: кой може кръста да изтрие? – тук всеки идва по веднъж!   147. Не се страхувай, искай още, търси безсмъртната магия на виното, на веселбата, на ласкавата гръд и тия очи бездънни… Аз забравих неизлечимата си болка, която много пъти в мен се впиваше – защото пия.   148. О, сърце! И твойта участ е с години да не спиш, и на земните си мъки чашата да пресушиш. Ти защо, душа, намери в мойто тяло небосклон, та нали от него трябва някога да отлетиш?   149. Знаеш ли ти колко тъжен, колко жалък е човек, колко бързо отшумява неговият път нелек? Сътворен от черна глина, от страдания и само две-три крачки пропътувал, става глина пак навек.   150. Бъди между скалите огън свят, вълните на смъртта ще те превърнат в ад. Не е ли прах света? Не млъквай, моя песен! Не е ли дим плътта? Налей ми радост, брат!   151. За мене чашата е винаги желана и нежна флейта над душевна рана. Щом падна във ръцете на грънчаря като глина, да е за вино само изваяната кана!   152. Уви, не са далеч последните врати, часът предсмъртен като фенер блести. Не се бави! По-бързо от виното наливай, че може утре с него да ме прелееш ти…   153. По-малко се мъчи за злата участ наша, от сутрин до среднощ прекарай с пълна чаша, седни на лозето до дъщерята… - тя с червените си устни не е за богаташа.   154. Кажи, димът на огненото лято – де е? И лихвата на скъпото ни злато – де е? Присмиват ми се, че живях сред кръчма, но де е тя, и бъчвата със вино – де е?   155. И сякаш от завеса отдалеч със „ти” и „аз” долита кратка реч. Но пада леко тънката завеса: и „ти” и „аз” не се дочува веч.   156. Богатството, нали, съвсем не значи ум, но бедността боли, като живот без друм. Виж, теменужката трепти, а пухкавата роза се смее, пълна с радост, злато, пчелен шум.   157. Познавам този вид магарета сановни: крещят, реват, навред е празното им слово! Сами без име, търсят опора в имената, а да пълзят пред теб са винаги готови.   158. За да живееш мъдро закони има много,  но само два от тях зачитай ти най-строго: ти по-добре гладувай, но глупости не яж, и по-добре самин, но не с глупак, ей богу.   159. Ще те науча аз да си на всички с нрава, усмихвай се навред, бъди с душа лукава: евреи, мюсюлмани, безбожници хвали – и ще спечелиш ти най-хубавата слава.   160. Да бях творецът аз на туй небе жестоко, за миг го бих разбил и вдигнал по-високо лазура на небе такова, под което човекът би живял не тъжно и безоко.   161. За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп! Презри деня суетен! Живей без страх и скръб. И тежките вериги на твоят глупав разум, затворник временен, снеми от своя гръб!   162. Без ропот приеми съдбата, било във дъжд или във пек, от болката не се оплаквай – това е най-добрия лек. И по-богат да станеш трябва за всичко да благодариш, изпитано от теб случайно в шума на този звезден ек.   163. Какво навред желая? – Смехът на веселбата! И друга странна вяра за мен е непозната. Веднъж попитах свода: „Какво обичаш ти?” Отвърна той: „Сърцето де пее радост свята!”   164. Не знам растения до днес със същност по-велика от кипариса черносмол и лилията бледолика. Той - надарен със сто ръце, не ги размахва гордо. Тя нито дума не шепти, макар със сто езика.   165. Да, утрешният ден лежи в мъглите коси и ни разкъсват пак съдбовните въпроси. Вземи на всеки миг упойката! Кой знае дали сълзите на скръбта за теб не носи!   166. О, никой не прие света като награда; поне един дали си дошъл от ада на глината… Но пак надеждите безплътни са извора ни свят, едничката отрада.   167. Ти знаеш ли защо в предутринния час петелът през сълзи ридае с тъжен глас? В стъклото на зората той е съгледал вече, че пак и тази нощ се е простила с нас.   168. Където и да си, край теб стои сурова съдбата – за живот или за смърт готова; макар че може тя да ти предложи мед, не бързай да ядеш – промесен е с отрова.   169. Върти се колелото. И няма път по-лек. И колко много рани забива в теб човек! И колко много устни и пухкави къдрици дълбоко под земята прибира Той навек.   170. Дойдох, но що ли взе от мен света в замяна? Ще се стопя? А той дали ще сети рана? О, ако може ти да обясниш защо от прах изваян сам, отново прах ще стана?   171. Под този небосвод светът е скръб и мъка. Ще се смили ли Той, щом легнем във сандъка? О, неродени! Вие, да знаехте скръбта ни, едва ли бихте спрели на раждането в лъка!   172. О, този кръговрат – без жалост и покой! Неразрешени дни стоят пред нас безброй: на някому в сърцето едва отворил рана, и вече нова рана за него готви Той.   173. Да бях свободен аз до свойто дъно чак и власт да имах над този звезден мрак, не щях да се родя ей тука – на земята, та после сред прахта да се завръщам пак…   174. И бог, и аз с едни желания несходни. Ах, моите мечти не са богоугодни. Макар да е добър, от грехове не може да ме запази той – усилия безплодни!   175. По-сърдечно сипвай орис ти, мой винораздавач! Без лъжи, без скръб и завист някъде ще падна в здрач. Не разливай покрай мене! Аз самият съм готов да отлея част от моя, част от твоя горък плач…   176. Да би зависело от нас, едва ли бихме спрели тук. А щом сме спрели, то кога ще отзвъним като капчук? Навярно беше по-добре да не познаваме земята? И да не стенеше от нас поне един-едничък звук.   177. Вина затуй, че ти не знаеш миг покой,  че мъките над тебе се сипят като зной, безпомощен и слаб, ти не търси във свода: дори от теб е по-безсилен той.   178. И този свой е гръб предвечен на живота, Джейхун – безброй сълзи пролени под хомота. Ад – искри от главня на безизходна мъка. Рай – радост-миг за нашата голгота!   179. Макар че тази страст е забранил корана, макар че тя горчи в разцъфналата кана, с любимата да съм! Не току-тъй се казва: „Стреми се към това, което е в забрана!”   180. От рая ли съм аз или съм целият от ада – не мисли за това душата ми нерада. Любимата е с мен и песенното вино, а туй за теб е, знам – задгробната награда.   181. Тревата, погледни – разкъсала калта край ручея звънлив – каква е красота! По-леко стъпвай ти, че може да расте на много хубавици от прахта.   182. Наливай вино, брат! Пулсира силна гръд; минава ден и нощ, но близък е върхът на щастието. Дай! Не е ли миг случаен това, което ти наричаш земен път…   183. А вчера вечер, сякаш по неволя, в грънчарницата встъпих в странна роля. „Кой тук е купувачът? – викна глинен съд. – Кой продавачът, и кой грънчарят, моля?”   184. Когато отзвъни последният ми час, когато като стон замлъкне моят глас, от мойта пепел да изваят чаша – напълнена докрай – ще оживея аз!   185. И, все пак, със този свят човек ще се прости и за какво тогава скръбта да ни гнети? Пий! Твоите дни, понесени към края, не е ли по-добре да пропилееш ти?   186. Без вино и любов не мога да преживея нито ден. Да знаеш колко ми е трудно, ако не съм опиянен! Но близък е деня, когато аз няма да намеря сили да вдигна чашата червена, сърдечно сложена пред мен.   187. Не трябва, не тъжи, не падай в остра злост ти! На тоя свят не сме дошли на гости. Дори Луната, виж, е станала по-бледа от тези гладни дни, от тези дълги пости.   188. Какво е твойта плът, Хайям? В степта опъната палатка, където като шах духът е влязъл за почивка кратка. Той утре ще потегли пак необясним и сам по пътя и злият стар слуга – смъртта, ще срине твоя дом-загадка.   189. Изстива мойта кръв, със смях или със злоба; към своя край върви на много устни роба! Отишлият далеч, не знае път назад – тъй както аз не знам къде ме чака гроба.   190. На този свят съм в плен – това за мен е ясно и всичко към пръстта ме тласка всекичасно. Ни друг, ни този свят не съумях да видя, а толкоз своя ум напрягах – все напразно.   191. Зелен и слънчев рай, додето поглед стига; довчерашният ад високо се издига. На райската трева до теб от край до край чети на устните разтворената книга.   192. Където розов цвят изгаря в светлина, попили са в пръстта безбройни имена; а всеки син листец на нежна теменуга, в ония дни е бил луничка на жена.   193. Когато бях младеж твърдях, че всички тайни на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни! Сега разбирам аз, че нищо не разбирам, че моя път бе пуст като среднощни чайни.   194. Унило върху нас се спуска есента и литнаха на път узрелите листа. Пий! Някога за туй един мъдрец е казал, че само с вино можем да победим скръбта.   195. Съмнение-змия разкъсва мойта гръд, но, мили мой, до мен бъди дори отвъд! На дъното остана от вчерашното вино, а колко дни напред остана моя път?   196. Чак до Сатурн успех да долетя, отворих с мъка не една врата и разгадах аз всичките загадки освен една – защо съм на света!   197. Дойде часът. Сега склопи очи – и нека твойта арфа зазвучи над други чаши и над други устни, от чийто мед се сам отдалечи.   198. На младини, под пламналия шатър, аз знанията трупах като злато и що накрая тъжен проумях? Пристигнах като прах, отлитам като вятър.   199. Кълни в небитието моят глас, в скръбта душата ми бе само с власт. Днес вятър питам: „Де е по земята прахът, във който се превърнах аз?”   200. Джамшидовата чаша по света с години търсех сам… Преди смъртта един мъдрец ми каза, че напразно съм се трудил – в душата ми е тя.   201. Дойде и моят разярен порой, загивам срез вълните, боже мой! Вълшебна чаша бях, но тя се счупи; бях факел аз, но в миг угасна той.   202. Приятели, когато с весел смях приседнете край масата без страх, спомнете си за мен и обърнете чаша на мястото, където аз седях.   203. Но где сте вий? Къде са ваште дни? Защо под свода вече не звъни гласът на вашата любима песен: жени и вино, вино и жени!   204. Дочетена е, свърши вече на дните книгата комай! Смехът на виното угасна, тъй както гасне месец май. О, птица-младост, за какво ли от нас отлита толкоз бързо, навела поглед към цветята, към мойто щастие… И – край.   205. За сбогом искам само чаша от близки или от врази! С рубина си тя ще обагри пролените от мен сълзи. Щом аз умра с червено вино измийте мъртвото ми тяло и го сложете сред ковчега на ароматните лози.   206. И още: моята могила сравнете до земята чак – на простичка човешка скромност да бъде тя безсмъртен знак. А във грънчарницата после от мойта прах, замесен с вино, за каната винопитейна измайсторете похлупак.   207. А ако някой пожелае на дните в хаоса голям да ме прелее с чаша вино, да постои пред гроба ням, сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено – край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям…

Графоманче
Аз съм графоманче малко,
пишещо и пеещо в нощта,
стихове да пляскам жалко
е мойта мижава съдба.
Аз съм графоманче малко,
любовни мъки опищяло,
и при все, че съм мъниче жалко
съм смелост и кураж събрало.
Смелост и кураж на букви,
с огнен меч навред аз сея
и чрез поетични аквадукти
поезия в душите жалки лея.

hi!!!